Feeds:
Публикации
Коментари

Имало едно време една България. С много темпераментен народ, който при всяка възможност изразявал любовта си към Отечеството, сиреч България, и обявявал собствения си патриотизъм за висш вселенски закон и свещена простотия, опа, извинете, ценност. Или поне изразявал тази ценност чрез простотия понякога.

Този тъй темпераментен народ имал навика да гледа много новини и публицистични предавания, с помощта на които формирал тъй нареченото обществено мнение. Гледа народът, попива и се гордее. Гордее се с мнението си, с позицията си, с опозицията си, с компетентността си по световните и държавните проблеми. Толкова се гордее, че решава, че собственият му социален кръг от четирима човека му е крайно тесен и решава да използва услугите на интернет и да огласява по три пъти на ден мнението си по наболелите въпроси. Огласява народът и пак се гордее. Че е показал позицията и опозицията си, макар и с куп правописни, граматични и пунктуационни грешки (да, има разлика между трите, драги народе). Цитира народът Вазов, Ботев, Левски с главни букви… На латиница. Но нищо, важен е смисълът, а хейтърите да го духат. Патриот е българският народ. Умее да протестира, да прави избори, да съдийства футболен мач, да кара совалка и да критикува. Прави впечатление, че българският народ иска да се научи да критикува добре. И може би отнякъде е чул, че повторението е майка на знанието. И затова критикува постоянно. Критикува всичко. Климат, природа, хора, икономика, растения, книги, проститутки, хомосексуалисти, морета, океани, протони, неутрони, обогатен уран, мравки… Всичко минава под ножа на българската народна критика. Защото българският народ е бил критичен, критичен е и ще бъде критичен. И на всичкото отгоре иска да се усъвършенства в това начинание. Няма лошо.

И така минават дните на народа. Когато не критикува, народът работи. Най-често от 8 до 5. Интересна е работата на народа. Има по няколко обедни почивки на ден, ей така, за по цигара, две, а после и кафе. В офиса минават по още десетина минутки на всеки час в интернет. Нали одавна е доказано, че на всеки час по десет минути почивка повишават продуктивността на служителите. Хитър е народът. Гледа и се учи. Обществената работа се върши на смени – двама работят, дванайсетима гледат. Умен е народът. Гледа и се учи. Младата част от народа също не спи. Тя също има мнение, будна е, националистически и патриотически настроена е. През деня обаче. Вечер щрака с пръсти до полуда в дискотеките и обучава салфетките да летят. Посещава културни мероприятия с участието на Азис и оценява и критикува развитието на неговото (нейното?) творчество и това на неговите колежки и колеги. Тежка задача, но необходима. През останалото време младежката част от народа се учи, като тайничко се надява да губи лекция или упражнение и в края на семестъра празнува като за последно свръхпостижението, че е изкарала Среден (3) на някой си изпит. Мъжката младежка част непрестанно полага усилия да се развива и усъвършенства – физически. Женската младежка част се чуди дали ще може да си събере краката довечера.

Младежката част от народа е модерна. И тя гледа телевизия и има мнение по актуалните теми. И тя е критична. Особено що се отнася до управляващите. Критикува ги така, все едно са бръкнали в собствения им джоб, а не в джоба на мама и тати. Младежта е недоволна, че е управлявана от пожарникари и милиционери. Само че младежта не е нито дори пожарникар, нито дори полицай. Още не е дорасла да бъде. Но критикува на тази основа. Дебели хора са недоволни, че ги управляват дебели хора. Неграмотни хора са недоволни, че ги управляват неграмотни хора. И прости хора се сърдят, когато биват наричани прости от хора, които са наричани прости от сърдещите се хора. Имате нужда да прочетете предното изречение още веднъж? Няма проблем. Нуждата от повторение е майка на знанието. А, не, бе, чакай, друг беше израза…

Българският народ най-умее да пита управляващите „Какво ще направите за мен?“. Но българският народ никога не пита „Какво аз да направя, че да ми стане по-добре?“. Никой не смее да пита народа защо не отправя този въпрос към себе си. Защото българският народ се мисли за свещен. Как така някой ще критикува народа? Ще му казва, че той сам си е виновен, че е на тоя хал. … Майната ти, български народе. Не си ти свещен. Виж, България – да, тя е свещена. Ти не си. Ти си преходен…

Ехо, дядо Паисий? Ела да питаш, моля те, поради ‘що се срамим да се наречем българи. Ела и се ужаси, защото ако преди около двеста и петдесет години този въпрос е бил неоснователен и е нямало аргументи да се срамува народът от това, че е български народ, то днес аргументите са хем много, хем силни. Ела и се разходи из България, и поговори с народа. С патриотичния, извисен и критичен български народ. Пък току-виж се окаже, че и ти вземеш да научиш нещо ново, да отидеш на протест, да напсуваш управляващите, да излъжеш шефа, че работиш, а той да те излъже, че ти вярва… Пък после си иди, дядо Паисий. Иди си горе на небето, поплачи малко, после отвори твоята История, запали пак свещичка, приведи се и напиши:

„О, неразумни юроде, поради що се срамиш да се наречеш българин? Гордей се сега, че ако знаеше след двеста и петдесет години какво чака внуците ти, жив ще ти се иска да те одерат!“

Деян Димитров, студент

Advertisements

Току-що спря тока. До мен има свещ от бял восък. Запалих я. Пуснал съм си уникален кавър на Metallica. Да видим какво ще излезе…

–  –  –

Мисля си за очакванията. Какво очакваме от света около нас, какво очакваме от нашите стремежи, какво очакваме изобщо.

Смятам, че очакванията ни относно каквото и да било са основен виновник за това, да се чувстваме разочаровани понякога. Влагаме енергията си в нещо за дълго време, влагаме чувствата си, влагаме времето си, влагаме страстта си. И понякога получаваме нищо, защото животът не винаги ни поднася крайния резултат според нашата представа за това, какъв трябва да бъде той. И колкото по-рано осъзнаем този механизъм, толкова по-добре. Всъщност може би точната дума е „по-полезно“. Полезно за нас като човешки същества, полезно за нашето его, защото все още не сме достигнали онова ниво на съзнание, в което е детронирано егото ни като господар на нашето поведение и емоции в резултат на общуването с нашите себеподобни. Защо полезно? Защото е урок. Урок, който за мен лично показва, че понякога колкото и да се стараем и да искаме нещата да се случат според нашата представа и желание, те просто не се случват така. Всъщност се случват така, както за момента е най-добре да се случат. Резултатът е такъв, защото в този момент, в този час, той трябва да бъде точно такъв. И просто не е настъпило времето или ние не сме все още готови нещата да се случат, както желаем.

Всъщност май излиза, че това, какво искаме и това, от което имаме нужда, са две коренно различни неща. Интересно, а? Може би, за да постигнем това, което искаме, трябва да получим това, което ни е нужно за момента, дори да не го желаем, и когато достатъчно пъти получим това, от което имаме нужда, ще станем готови да получим това, което искаме. Признавам, трябва да прочета предното изречение още веднъж. … Значи ли това, че когато не получаваме това, което искаме, сме се провалили? Смятам, че не. И тук идва въпросът за очакванията. Очакваме така желаната награда, но не я получаваме. И страдаме. Започваме да търсим грешките, гневим се, емоциите вземат връх и разумът остава на заден план. Познато чувство?

А всъщност може би просто не сме готови да извървим докрай пътя. Може би точно в този момент нещо ни е попречило за наше добро… За да опитаме още веднъж… За да се помъчим още малко… За да се изпотим малко повече и да се потрудим с една идея по-здраво… За да се зарадваме малко повече накрая… За да не извървим пътя преждевременно… За да преминем отново през всеки един детайл и да го оценим още веднъж, както подобава… За да не забравим нищо и да си спомняме всичко… За да отделим повече време на нещата, които сме пренебрегнали преди… За да се насладим на пътя… За да го извървим пълноценно… За да осмислим и оправдаем напълно енергията, емоциите, старанието, времето, сълзите, потта, които сме вложили. За да бъдем истински щастливи от това, което сме постигнали и от това, което сме направили, за да го постигнем. Звучи прекрасно.

finding-your-purpose

Затова следващият път, когато не получим това, което очакваме, може би е по-добре да попитаме себе си – „Това личен провал ли е на моите представи и проекции за света или просто все още не съм готов да извоювам това, за което мечтая?“. Има ли смисъл да изпитваме гняв, когато самите ние не сме готови да получим наградата? И ако изпитваме гняв, то този гняв към кого е насочен? И ако е насочен към нас самите, то каква полза има тогава от него?

Животът ни е нищо без грешките и провалите. Понякога си мисля, че те дори са по-важни от победата и успеха. Смятам, че са наши приятели. Верни приятели, които ни показват най-добре какво да направим, за да се получат нещата така, както заслужаваме. А ние заслужаваме най-доброто, постигнато по най-добрия начин, с най-добрите средства, в най-доброто време, на най-доброто място. Заслужаваме го обаче само тогава, когато сме готови да приемем грешката, неуспеха, търпението, волята и любовта за наши верни спътници по пътя, който сме избрали да извървим в този уникален момент от нашия живот.

–  –  –

… Благодаря : )

Принципи

Човешкият характер е сложно нещо. Още с раждането ни започваме неистово да плачем и по този начин съобщаваме на света, че нещо в момента не ни изнася. С напредването на възрастта нашият характер еволюира (е, има и изключения, разбира се) и се отдалечава все повече и повече (отново – с изключения) от първичния навик да оглася с рев мнението ни относно околната среда.

Вече порастнали, сме изградили някаква представa за света, за нашите цели, за начина по който да ги постигнем. Ето тук много важна роля играе нашият характер и доколко сме развили тази интересна черта на човешката личност. Но тъй като той не е предмет на темата, над която искам да разсъждавам, го оставям тук и ще пиша за едни от неговите основни елементи – принципите (тук веднага изниква един въпрос в мен – принципите ли определят силата на характера, или силата на характера определя доколко ще следваме принципите си? Ще помисля върху това в друга статия…).

За мен принципите са моралните закони за човека, които той сам поставя пред себе си. Закони, които направляват поведението му в определени ситуации, но и същевременно разкриват много за убежденията му, възгледите и ценностите. Още в ранна детска възраст ние формираме принципи у себе си, част от които следваме и доживот. Възпитанието, дадено ни от родителите, съдържа не малко на брой принципи, които спазваме, докато съзнателно не започнем да разбираме кое е правилно според нас и кое не.

В ежедневието може би не забелязваме, но често принципите ни са поставяни на изпитание. Обикновено никой не се замисля над това, защото ситуациите и моментите са толкова мимолетни и може би незначителни, че не си заслужава да им се отделя нужното време. Но е факт, че ги има. И е факт, че ако в точния момент спазиш принципите си, някак си ще се почувстваш по-добре, ще знаеш, че си постъпил правилно и най-важното – ръководен си от собствените си убеждения.

Няма нищо по естествено и същевременно понякога по-трудно от това да следваш принципите/убежденията си. Защото в крайна сметка става въпрос за теб самия, за това как ще се чувстваш ти, ако действаш така както смяташ за редно. И никой не може да те съди за това. Никой няма право да ти налага мнение, че убежденията ти са грешни, понеже онзи отсреща не мисли като теб. Единственият морален съдник на себе си си ти самият или хората, на които сам си дал това право (родители, приятели).

Много е важно да знаем, че трябва да уважаваме себе си преди всичко. Защото на никого няма да му пука как ще се чувстваш ти, ако те помоли да направиш нещо, което не отговаря на собствените ти представи за нещата. И не си заслужава за нищо на света да угаждаш някому, предавайки себе си и принципите си, в името на пари, материални блага или само няколко добри думи за благодарност, придружени с ехидна усмивка. Днешният свят е пълен с егоистични лицемери, които нямат задръжки да изполват добрината на хората и да злоупотребяват с нея. Това е техният начин за оцеляване. Другият начин е да следваш принципите си, да отстояваш позицията си и да не се притесняваш да изказваш мнението си там, където смяташ, че има нужда от него.

Вярвам, че хората успяват, защото безусловно следват принципите си. Поставят си цел, планират пътя, по който да я постигнат, поемат по него и нито за миг не се разделят с убежденията си. По този начин се отсява ненужното, отсяват се хората, които са ти в тежест, които, желаейки от теб да предадеш тези убеждения, те дърпат назад и те отклоняват от пътя, по който си поел. Това със сигурност не са хората, които искаш да са твои приятели, твои спътници, твоята опора, тези с които ще споделиш радостта от постигнатото. Защото истинските ти приятели никога няма да поискат от теб да предадеш себе си, за да имат те изгода от теб. Напротив – ще те подкрепят и ще ти помагат да отстояваш принципите си, когато са подложени на изпитание в труден за теб момент.

За финал ще обвържа принципите и увереността в теб самия. Ако не си достатъчно уверен в себе си, често ще поставяш принципите си под въпрос, ще ги пренебрегваш, ще се вслушваш в думите на другите, които често ще бъдат обезкуражаващи – сигурен съм, че на всеки се е случвало да му хрумне чудесна идея, а в следващия момент да чуе от някого въпроса „Какъв е смисълът да се захващаш с това? Няма смисъл…“ и т.н. Ако обаче вярвяш в себе си, знаеш, че можеш и че успехът ти е просто въпрос на време, то тогава ще имаш силата да следваш убежденията си, да вървиш уверено напред към победата и да мачкаш всички препятствия по пътя с непоколебима воля и с усмивка на лице.

Истинският победител не е онзи, който се задоволява с това, че е постигнал велика победа, а този, за когото тя е само част от пътя към недостижимото.

Историята помни имената на много владетели, пълководци и обикновени хора, които и до днес са еталон за поведение и пример за сила и мъжество. Но историята не казва кое е онова нещо, заради което днес им се възхищаваме и помним великите им дела. Не казва кое ги е накарало да вдигнат глава след поредния неуспех и да продължат напред. Не казва защо владетелят има достойнството да погледне поробителя в очите, пълководецът да вдигне отново меча, а окървавеният спортист да не губи вяра у себе си. Тези отговори ние трябва да открием сами за себе си. Историята ни показва фактите, а очаква от нас сами да извлечем поуките от тях.

За мен отговорът на този въпрос се крие в няколко неща. На първо място това е съвършенството. Много е трудно да осъзнаеш, че винаги можеш да направиш нещо още по-добро и хубаво. Още по-трудно е да се стремиш да го направиш такова. Но това не значи, че не трябва да опитваш. Щеше ли Марк Шпиц да завоюва седем златни медала и да постави нови седем световни рекорда в Мюнхен на олимпиадата през 1972 г. , ако се бе отказал след първия? Щеше ли Майкъл Фелпс да спечели осем златни медала в Пекин, подобрявайки седем световни рекорда и един олимпийски, ако се бе задоволил само с един?

Колко ли неуспехи са имали тези двама спортисти през живота си, колко ли пъти с наведена глава са излизали от басейна и са се връщали отново на старта, за да опитат отново… и отново… и отново… Защото с всеки опит ставаш по-добър, а всеки провал е безценен урок. Стремежът и вярата че можеш те правят успял човек. Трудностите те правят твърд и силен. Упоритостта е ключът ти към победата. Успехът ти не е, за да те главозамайва, а за да ти покаже, че трудът ти е имал и ще има смисъл. Неуспехът не трябва да те обезкуражава и да те прави неуверен. Той е следващата и най-важна стъпка към съвършенството. Мечтата ти стои в края на дълъг път, но и дава началото на нов такъв, още по-дълъг и труден. А когато препятствията станат твърде високи, тогава идват на помощ приятелите. А с тях идва и надеждата. А с надеждата идват и новите сили, желанието за победа отново се надига у теб и ставаш по-силен от всякога…

Това за мен означава животът. А стремежът и вярата, трудностите и упоритостта, успехът и неуспехът, мечтата и борбата формират у теб духът на победител. Защото животът е едно състезание. А с кого се състезаваш? Със собственото си Аз, отправило ти предизвикателството да надскочиш себе си. Защото наградата, която те чака от другата страна, макар и недостижима, си заслужава – съвършенство! Затова и пътят е дълъг, затова и продължаваш уверено напред, а това което оставяш след себе си е блясъкът в очите на хората, произнасяйки с уважение името ти.

Първата стъпка почти винаги е най-важна. Но за щастие не е определяща. Същото е и с първото впечатление, първия опит да направиш нещо и изобщо всеки първи път в каквото и да било. Аз вярвам, че човек има нужда да споделя на някого това, което е завладяло мислите или душата му в даден момент. Невероятно ценно е да научиш за възгледите на даден човек, за тревогите му, как разсъждава над житейските въпроси, защото всеки е уникален по своему и от всеки, повтарям, от всеки може да извлечеш нещо, което в даден момент ще ти бъде от полза.

Следващите публикации нямат за цел да натякват на някого нечие мнение, нямат за цел да поучават, да дават съвети. Както казваше една уважавана от мен учителка по литература за изкуството: „Изкуството няма за цел да дава отговори. То поставя проблема, то разсъждава върху него, но отговорите, читателят намира самичък.“

Обичам да разсъждавам, да намирам важни отговори в наглед прости въпроси, обичам да търся интересното в простото, да задълбавам там, където други просто биха отминали. Приятно ми е да споделям, приятно ми е да знам, че някой, прочел думите ми, може да намери някакъв отговор, както аз понякога намирам отговори за себе си в думите на друг.

Заглавието на блога се състои от няколко важни думички, които според мен трябва да присъстват в ежедневните мисли на всеки човек. Те ще са и ключови в бъдещите ми публикации тук. Надявам се, че ще се получат доста сполучливи работи, така че – приятни мигове в настоящия блог и до следващия път, така де, публикация!

🙂